Деян Дянков
Футболният аристократ Бербатов отново записа името си в историята пред слисания поглед на простолюдието и напук на малоумните журналисти
Пет гола в един мач от Висшата лига на Англия е вкарвал само един чужденец. Същият чужденец преди това отбеляза хеттрик за Манчестър Юнайтед срещу вечния съперник от Ливърпул – нещо, което нито един фен на Юнайтед под 60-годишна възраст не е виждал наживо. Съдбата пожела този чужденец да е българинът Димитър Бербатов.
Да, Бербатов. Най-успелият и същевременно (а може би именно заради това) най-оплюван български футболист през последното десетилетие.
Бербатов е трън в очите на почти всички български спортни журналисти, които по отношение на интелект делят едно и също еволюционно стъпало с чехълчето и зелената еуглена.
Нормално е в Англия жълтурковците от Sun да сипят помия върху главата на Митко и да възхваляват родния им дървосекач Рууни (който ще вкара гол от задна ножица на Ливърпул, ама в някой друг живот). Не е нормално нашата преса да мята дружно… кал (точната дума е друга) по единствения българин, играл в Манчестър Юнайтед.
Бербатов е гений. Гениалността му е абсолютна величина, която изпъква в произволно обкръжение, но е особено ярка на фона уникално слабото ни футболно първенство. В него едни момчета, незнайно защо наричащи се футболисти, гонят курвите (пардон, фолк певиците) по нощните заведения, а денем лежерно разцъкват на стадиона, колкото да разсеят махмурлука и да влязат свежи в поредния запой.
Ще рече човек, че в България гениите се намират под път и над път и някакъв си там Бербатов не е достоен за похвала и уважение. Точно обратното, у нас никога не е имало по-голяма криза за личности, за доблестни хора, от които всички да се учим и на които децата да подражават. В смутните времена, в които живеем, от утайката на обществото изпълзяват индивиди, чието издигане до върха и превръщането им в модел за подражание заплашва нацията ни с тотална профанизация… но иначе „Бербатов е п*тка”, защото вместо да мята гьобеци на масата в някоя кръчма си стои вкъщи и рисува картини. Е как да не им се радваш на родните журналя?! Винаги се стремят да те окалят до нивото на собствената си посредственост.
Феновете не го харесват, защото му липсвала стръв. Ако под стръв имат предвид пословичната лакомия пред гола на Нани или Кристияно Роналдо, то да, такава у Бербатов не се намира… за щастие. Особено забавно бе да се наблюдават двамата португалски футболни егоисти в последния приятелски мач на националния им отбор. Сигурно всички помнят уникалното изпълнение на Роналдо и още по-уникалната лакомия на Нани, който в желанието си да запише името си сред голмайсторите се намеси и отклони сигурно попадение в аут. Подобна жалка сцена е немислима, когато на терена е аристократът Бербатов.
Като запален привърженик на ЦСКА винаги ще помня „изявите” на Бербатов срещу Левски и MTK. Тогава освиркванията срещу него бяха напълно заслужени. Натискът върху юношата Бербатов бе толкова голям, че сигурно мнозина други футболисти в неговото положение щяха да се пречупят и да завършат кариерата си безславно след въртележка из анонимни български и турски отбори.
Бербатов обаче намери сили да се изправи и да продължи напред, за да стигне върха. Именно с това той спечели моето уважение завинаги. Не с хеттрика си срещу Ливърпул и не с петте си гола срещу Блекбърн. Те са само звезден прах в очите на лумпенизираните фенове. Истинското величие и мъжество са във волята да се изправиш и погледнеш отново към върха, след като веднъж вече си паднал и всички, свои и чужди, са били против теб.