Деян Дянков
Време е Люк Бесон да почерпи нови идеи и вдъхновение от меката на безразсъдното шофиране – София
Тази вечер, на прибиране от офиса, станах свидетел и неволен участник в една от най-шантавите случки в такси, които съм преживявал (а те са много и включват катастрофа, при която газовата бутилка излетя на пет метра от багажника на разбитата кола, но така и не се взриви).
Съдбата ми отреди да срещна представител на шофьорската гилдия, който засенчи с подвизите си легендарният актьор Сами Насри от филмовата поредица „Такси”. Според жълтите хроники, господин Насри има проблеми с алкохола и от време на време побийва жена си, което драстично намалява шансовете му да играе в едно евентуално ново продължение на „Такси”. Люк Бесон обаче не бива да съжалява – София е пълна с далеч по-колоритни и безразсъдни водачи. Нещо повече – една седмица, прекарана по софийските улици, ще зареди Бесон с много нови идеи и сюжети, с които да освежи залязващата поредица.
Героят от тази вечер бе водач на такси „За едно евро” и като всеки истински мъж зад волана не признаваше лиготии от типа хендсфри. Обадиха му се по телефона малко след като подминахме НДК и човекът потъна в оживен разговор, порейки с бясна скорост залетия от проливен дъжд булевард „България”. Лявата му ръка държеше небрежно телефона, докато дясната стискаше уверено волана. Шофьорът си говореше спокойно и явно имаше намерение да изкара остатъка от пътя до Борово, бъбрейки. В този момент обаче, в купето прозвуча непозната мелодия, сякаш за да ме извести, че приказливият водач може и да няма хендсфри, но пък за сметка на това разполага с два телефона.
И тук вече стана наистина интересно – без да прекъсва разговора по първия, таксиджията започна трескаво да рови из джобовете си, търсейки втория апарат. „С коя ръка?!” – ще попитате изненадано вие. „С тази, която държеше волана” – ще ви отговоря напълно сериозно аз.
За около 10 секунди, лудият таксиджия въртеше волана с ЛЕВИЯ СИ ЛАКЪТ (!!!), говорейки по телефона, докато дясната му ръка търсеше другия апарат в сумрака на купето. След като го намери, извади, и приближи до дясното си ухо, шофьорът (може би тук някъде вече трябва да почна да го пиша с главно „Ш”) каза в слушалката „стой така, че говоря по другия номер” и ме остави да го съзерцавам с широко отворена от изумление (примесено с ужас) уста.
Опитайте за миг да си представите проливния дъжд, таксито, което лети в най-лявата лента на „България”, тежките джипове на преуспели бизнесмени, които фучат покрай нас и моят Шофьор, вдигнал ръце и залепил до ушите си ДВА телефона, как държи верния курс с помощта на левия си лакът!!! Опрях инстинктивно колена в предната седалка, подготвяйки се за удар, и прошепнах „боже, дано няма трети!” …и да е имал, никой не го потърси на него:)
През цялото това време, Шофьорът нито за миг не загуби самообладание, нито пък промени тона на гласа си или темпото, с което говореше. Сигурно щеше да остане в тази поза минути, ако гласът от десния апарат не го сряза, принуждавайки го да процеди в левия „айде трябва да затварям, че жената нещо дава зор”. От там до Борово на ход бе „жената”, но аз се чувствах спокоен и сигурен – след като се бях уверил, че може да кара и без ръце, нямах съмнения че ще ме докара до вкъщи, въртейки волана само с лявата.
Докато слизах, човекът продължаваше да говори, не прекъсна дори за миг, когато ми взимаше парите. Какво пък, може би затова не си купува хендсфри – не е намерил модел с толкова издръжлива батерия.
