Дмитрий Глуховски: „Метро“ не е предупреждение, а просто опит да накарам хората да мислят

„Важно е да оставим хората да поемат отговорността за живота си. Не съм в позиция да им давам истини, но съм в позиция да поставям под въпрос техните“ – споделя един от най-популярните руски писатели в интервю пред Pixelmedia.bg и Kafene.bg.

Срещнахме се с автора на постапокалиптичната поредица „Метро“ преди дни, по време на неговото идване в България и представянето на новия му проект – новаторския аудио сериал „Граничен пост“, достъпен през платформата Storytel. Той се включи и в тазгодишното издание на “Варна Лит”, по покана на издателство Сиела, което от години издава книгите му на български език. Поговорихме си за него, както и за други значими моменти в творчеството на Глуховски, за вижданията му за нашето общество, новите технологии и начина, по който те променят мисленето ни.

 

ВЪПРОС: Г-н Глуховски, поредицата „Метро“ започва там, където множество фантастични истории завършват – момента, в който добрите спасяват света. В „Метро“ обаче те не са успели да спрат апокалипсиса. Това един по-реалистичен сюжет ли е, според вас?

 

ОТГОВОР: Преди всичко мисля, че на всички ни е писнало от холивудския начин на третиране на историята. От сюжети, в които положителните герои винаги са добри, а лошите са лоши. Разбира се, не аз съм измислил тази иновация. HBO и други абонаментни услуги и кабелни канали започнаха тази революция на създаването на по-противоречиви истории. Злите герои получават добри мотиви, показвайки, че те не са изцяло зли. Всичко това внесе много драма в масовата култура.

 

Като тийнейджър съм чел много жанрове и в даден момент просто спрях да получавам удоволствие от чистото приключение. Прииска ми се да видя повече душевни терзания, трансформация, противоречие. Защото именно това ни носи удоволствие – да установим, че не само ние тайно сме изградени от тъмната, както и от светлата материя. А това важи за всички останали. Чувството да се идентифицираш с героите е много приятно.

 

Първата част на „Метро“ беше чисто интуитивна и нямаше никаква конструкция. Беше просто приключение и пътуване, в което се впуснах. Нямах идея за сюжета и историята. Единствено тази първоначална картина в съзнанието ми – за група хора, които седят около огъня в тъмен тунел и не знаят какво има от другата му страна. Зад гърбовете им е тяхната надежда. Земята вече не е подходяща за живот и те трябва да живеят в тази станция на метрото. Това беше всичко.

 

Когато се нуждаех от източници за материала, просто гледах около себе си. Така в основата си „Метро 2033“ стана описание на Русия след колапса на Съветския съюз. Имах много исторически референции. За мое съжаление никога не съм бил голям фен на историческите книги, така че просто се оглеждах около себе си и преразказвах това, което виждам наоколо. Нацистите и комунистите бяха истински политически партии, борещи се за власт в началото на деветдесетте. Първите се оказаха голяма изненада, защото ние винаги гордо сме наричали себе си държавата, която победи нацизма. И изведнъж след колапса на Съветския съюз много хора започнаха да симпатизират на нацистите. Комунистите, разбира се, също не изчезнаха и станаха легитимна политическа сила, която се опита да върне Съветския съюз.

 

ВЪПРОС: В „Метро“ вие критикувате и двете идеологии, а струва ми се – също и капитализма – в лицето на организацията Ханза. В такъв случай какъв според вас е най-добрият модел за развитие на обществото ни?

 

ОТГОВОР: Със сигурност съм голям противник на тоталитаризма. Опитът да се постави равенство между комунизма и нацизма все още е пълно табу в Русия. Но за мен, разбира се и двете идеологии са изцяло нечовешки. Каква е разликата да унищожаваш хора заради техния етнически произход или заради социалното им положение, мисли и идеи.

 

Всъщност не критикувам капитализма. Това, на което съм привърженик, е подхранването, стимулирането на инициативата в човешките същества. Това, което не ми харесва в левите идеи, е че те потискат инициативата и отговорността в хората. Това е уловка – те всъщност казват на хората: някой друг ще бъде отговорен за вас. Когато си млад и все още не разбираш сложността на света, това е много привлекателна идея. Също и когато си над средната възраст, провалил си се, искаш да спреш да се притесняваш и някой друг да поеме отговорност за теб. Реалността, разбира се, не може лесно да се побере в това. Всяка идеология неизбежно е опростяване. Дава ти насока на къде да мислиш, но не описва коректно реалността, а по-скоро определя каква би трябвало да е тя.

 

Според мен, държавата определено трябва да се погрижи за болните и възрастните, но социалната система трябва да стимулира хората да работят и да поемат в свои ръце отговорността за живота си. В противен случай всичко ще се провали и Съветският съюз е най-добрият пример за този провал. За три поколения хората изцяло изгубиха желанието да работят и да опитват.

 

ВЪПРОС: Също и в България.

ОТГОВОР: Да, всички социалистически страни. Това е да ви е казват поколение след поколение, че не можете да надскочите нивото си, защото ако го надскочите, ще имате проблеми. Но ако си останете на същото ниво, ще получите своя дял, който не е голям, но е достатъчен за да оцелеете. Важно е да оставим хората да поемат отговорността за живота си и да се погрижим за онези, които в действителност не могат. Например като болните от рак, за които лечението е прекалено скъпо или хората с увреждания. Държавата и обществото, разбира се, трябва да се погрижи за тях. Но наистина съм алергичен към всичко, което е по-ляво от това.

 

ВЪПРОС: А безплатното образование?

 

ОТГОВОР: Да, определено образованието трябва да е достъпно за всички, но също трябва и да е добре дефинирано от какъв тип образование има нужда. Хората трябва да са образовани. И днес, когато демокрацията изглежда се разпространява, но в същото време тя става все по-често инструмент за злоупотреба и за манипулиране наивността на обикновените хора. Така че трябва да има по-малко обикновени хора и повече образовани хора.

 

Много по-трудно е примерно да манипулираш французите, отколкото унгарците, защото французите от много млади са обучавани да дебатират, да спорят и да задават въпроси. Така че колкото и да е съблазнителна и привлекателна крайно – дясната идеология, особено предвид големия брой емигранти във Франция, тя все пак не успя да излъчи хора на водещи позиции в Парламента или да излъчи свой президент. Защото там има висока култура на задаване на въпроси, на контрол и критикуване на политиците.

 

Във време на възход на популизма и на социалните медии, където могат много по-лесно да се разпространяват фалшификати, реч на омразата или тенденциозни изказвания, е много важно да говорим за политическата и обществена култура на следващите поколения. Образовайте ги политически, образовайте ги в обществено отношение, имунизирайте ги към обичайните инструменти на манипулация като заплахата от бедност и глад, избирането на силен лидер, сблъскването на различни групи една срещу друга. Тези неща са типични и винаги работят, защото дълбоко в себе си ние сме животни. И не се учим. Така че трябва да говорим на всяко ново поколение отново и отново за световните войни, за геноцида, за крайно – дясната пропаганда, за крайно – лявата пропаганда, както и за прекаленото опростяване на реалността. Трябва да разказваме всичко това на всяко ново поколение, защото всяко ново поколение започва от нулата – като животни, каквито сме били преди сто хиляди години.

 

ВЪПРОС: Днес наблюдаваме нова надпревара във въоръжаваенто и великите сили отново се заплашват помежду си. Можем ли да разглеждаме поредицата „Метро“ като своеобразно пророчество?

 

ОТГОВОР: Определено не е пророчество. Аз не съм пророк, а политически журналист. Следвам случващото се и си водя записки по него, опитвайки се да създам проекции на събитията в бъдещето. Да покажа до къде може да ни доведе тази или онази тенденция.

 

ВЪПРОС: Тогава може би тя е предупреждение?

 

ОТГОВОР: Не бих казал, че е предупреждение, защото не съм достатъчно амбициозен или значим, за да вярвам, че една книга може да предупреди някого. Мислите ли, че тези хора четат книги? (Смее се) Може би Макиавели.

 

Специално в „Метро“ адресирам основно младата мъжка аудитория. Другите ми книги са за друг тип читатели, но „Метро“ е основно за момчета и младежи. Просто искам хората да мислят. Не съм в позиция да им давам истини, но съм в позиция да поставям под въпрос техните. Особено когато истините им са подозрително прости. Така че аз се опитвам да покажа другата страна на всяка истина и да ги накарам да поставят под въпрос лесните постулати и да използват собствените си глави. На практика използвам този жанр, за да разкажа една история за хуманизъм. Това вече е достатъчно амбициозно, но определено не предуперждавам човечеството за потенциално унищожение. Все още не съм толкова луд.

 

ВЪПРОС: Казахте, че в началото сте имали визия за хора, стоящи в тъмнината. В метрото ли бяхте, когато се случи това. Как измислихте идеите, залегнали в поредицата „Метро“?

 

ОТГОВОР: В началото пътувахме с мой приятел в метрото, бяхме млади, играехме много Fallout, бяхме фенове на „Пикник край пътя“ на Стругацки, както и на първия филм „Лудия Макс“ с Мел Гибсън. И просто дискутирахме как би изглеждал ядреният апокалипсис в Русия. Това беше времето, когато стана публична информацията, че московското метро всъщност е било гигантски бункер. И ние събрахме две плюс две. Това беше първоначалната идея – виж колко яко ще бъде, влаковете ще бъдат бронирани и т.н. Тогава цялостната идея беше различна. Моят приятел така и не стана автор. Стана директор по продажбите на части за автомобили, развива се добре и мисля, че е щастлив.

 

ВЪПРОС: Можем ли да определим метрото като метафора на съвременния свят?

 

ОТГОВОР: Първата част е метафора на Русия през деветдесетте години с реалните комунизъм и нацизъм. И днес, почти 20 години след като беше написана, по един странен начин нещата се връщат обратно и то не само в Русия. Хората се чувстват изгубени. Усещат, че бъдещето вече се определя от технологични компании и това става ежедневно, по-бързо отколкото можем да го осъзнаем. Новото поколение е много различно. Новите социални медии идват преди да можем да ги осмислим или възприемем и стават неразделна част от живота на децата. Децата порастват с тях и след това идва своеобразен нов дигитален пач за тяхното съзнание. Аз например изобщо не разбирам Snapchat, мамка му. Започнах да разбирам Instagram с петгодишно закъснение, защото всички момичета са там и следователно е добре да си там. Явно момичетата не обичат Facebook, а предпочитат Instagram.

 

ВЪПРОС: Е, има различни момичета.

 

ОТГОВОР: Да, но тези, които са в Instagram обикновено са по-хубави. (смее се). Но да, не разбирам Snapchat и не разбирам тези нови китайски социални мрежи, които сега идват в Европа и Америка. Те са прекалено луди и несериозни за мен. Така че всяко ново поколение си има своя социална медия и тя оформя визията му за бъдещето. Точно както аз бях оформен от видеоигрите на моето време.

 

ВЪПРОС: Като говорим за видеоигри, с три заглавия по ваши книги, както и с настолни игри, смятате ли, че сте повлияли на гейминг сегмента?

 

ОТГОВОР: Тъй като не разбирам от видеоигри, аз реших да им предоставя само историята. И това проработи. Но не бих казал, че съм първият, който го е направил. Още първите видеоигри, поради своята много лоша компютърна графика бяха базирани основно на текстове и на самата история. Тогава компютърната графика беше толкова зле, че залагаха основно на текстовото приключение и историята. С течение на времето графиката ставаше все по-добра и примерно първите Call Of Duty издания бяха основно бум – бум, бягане и стреляне. Така че аз първоначално се възприемах като голям иноватор в това отношение, но след това както се случва винаги, установих, че всички добри неща са измислени преди две хиляди години и ние просто ги преоткриваме за своето поколение.

 

Аз самият не съм автор на игрите, а на цялостната идея и съм помогнал за създаването на сюжетите. Явно тази практика – да поканиш автор на книги да създаде история зад играта – не е толкова широко разпространена. А с достигането на определено ниво на фотореализъм от страна на компютърната графика, търсим и нещо друго – история.

 

Наскоро по време на полета ми от Барселона гледах филма „Валериан и градът на хилядите планети“ на Люк Бесон. Такава невероятна глупост, боже мой. Пълен боклук. Спомнете си филмите „Никита“ или „Леон“ – страхотни истории, прекрасни герои, никаква компютърна графика. Докато „Валериан и градът на хилядите планети“ дори и за детски филм е смотан. Да вземем например филмите на Pixar – те са брилянтни. Но този е просто гаден. А е струвал над 50 милиона и целият е само компютърни графики. Дори и Кара Делевин не е успяла да помогне. Така че историята е на първо място.

 

ВЪПРОС: Искам да ви попитам и за една друга ваша книга – „Здрач“. Нейният край е уникален – целият свят се оказва събран в главата на един възрастен човек. Как ви хрумна това?

 

ОТГОВОР: Всъщност първо ми хрумна именно тази идея и всичко останало в сюжета дойде след това, включително и индианците маи. Първо си мислех да е за Вавилон, но той беше прекалено изследван и освен това не може да се обвърже с края на света. Докато маите са по-малко изследвани и можеш да добавиш своята фантазия и усещания. А имаме и момента с очакването на края на света. Така че първо ми хрумна тази идея – че всяко човешко същество само по себе си е свят и колкото и да сме подобни, все пак всеки от нас е уникален. И твоите спомени и разбирания за света ги няма никой друг. Ние споделяме някои изживявания – със своите братя и сестри в детството си, със съучениците си, с жена си, с родителите си, с колегите си, но ти си уникален сбор от моменти, много крехък и с твоята смърт този свят си отива завинаги. Започнах с тази идея и после добавих всичко към нея – като тухли, с които да изградя именно тази метафора.

 

ВЪПРОС: Вече споменахте динамично променящите се нови технологии. Вие самият сте ги използвали активно за популяризиране на първата си книга, както и за следващите. Какъв съвет бихте дали на един начинаещ автор, който търси начин да бъде издаден?

 

Всяко ново поколение има нужда от нов глас на своята възраст, който да му говори за старите неща, които винаги са съществували и винаги ще съществуват. Всяко ново поколение се сблъсква с абсолютно същите проблеми, както и предишните. Да се самоопредели спрямо своите родители, да стане независимо, да създаде романтични взаимоотношения, секс, да се провали в романтичните взаимоотношения, да ги създаде наново и да се провали отново, родителите остаряват, губим баби и дядовци, губим детството си, сблъскваме се с кризата на средната възраст, когато разбираме, че половината ни живот вече е изживян и вероятно това е по-добрата половина и се придвижваме към края. Всяко поколение минава през това, но обстоятелствата са различни – музиката, езикът, страните, социалните проблеми, технологиите, политическите партии, предизвикателствата, идеологиите. Така че трябва да преразкажете същите истории и същите предизвикателства в нови условия и с нов език. Винаги има шанс да станете авторът или един от авторите на своето поколение, който разказва старите истории на нов глас.

 

ВЪПРОС: Вие мислите ли, че сте един от авторите на вашето поколение?

 

ОТГОВОР: Не бих казал, аз съм много скромен. Тръгнах по сигурния път, който е: ако искаш хората да говорят за теб, използвай нови технологии. Можеш да се самоиздадеш онлайн, да използваш социални мрежи, блогове още когато те не са се използвали за литература. А сега и аудио сериал. Пускаме аудио сериал в България със Storytel, което също е нов формат. С цялата тази популярност на телевизионните сериали ми дойде идеята – защо не направим същото и в аудио формат, само за слушане.

 

ВЪПРОС: Какво да очакваме от този нов проект?

 

ОТГОВОР: Вече можете да си свалите Storytel и да започнете да го изследвате. В основата си той отново е постапокалитичен хорър трилър, чрез който да говорим за някои много актуални и важни за обществото ни проблеми.