До преди няколко години мантрата на всички специалисти по личностно развитие, на коучове и треньори бе “Да излезем от зоната си на комфорт”. Едва ли не зоната на комфорт се свързваше с някакво място, в което аха да се заседим и ставаме инертни, пускаме се по течението и оставяме животът да ни води, губим свободата си. Социалните мрежи постоянно ни даваха примери на успешни хора, които са станали такива, защото не са стояли като нас в зоната си на комфорт, а напротив – пишели са книги, докато са отглеждали пет деца, катерили са планини, докато са ръководители успешен бизнес.
Тогава дойде пандемията и всички, от раз, бяхме изкарани от зоната си на комфорт. При първата вълна на сериозен локдаун, се оказахме затворени по домовете си, далеч от близки, сами със страховете си. Напълно извън зоната ни на комфорт. За един ден светът ни се преобърна и бяхме оставени да се спасяваме кой както може.
Тогава изведнъж оценихме какво чудно място е зоната ни комфорт. Място, в което се отпускаме и събираме сили. Място, където сме автентични и не ни се налага да се сравняваме с другите. Така стигаме до въпроса къде е баланса между това да сме извън и в зоната си на комфорт. Нужно ли е да я напускаме или не?
Ако разгледаме човешкия живот като съвкупност от различни възрастови фази, ще ни направи впечатление, че израстването ни в тях се дължи на преодоляването на определени предизвикателства. Детето се научава да ходи и така се справя с предизвикателството да се движи. Тийнейджърът се справя с предизвикателството да открие себе си, поставяйки родителите си в един нелек период на отчаяние и напрежение. Във всяка възрастова фаза, ние влизаме в определени роли. В началото сме в ролятата на деца, но колкото повече растем, толкова ролите ни се увеличават и допълват. Идва време, когато сме деца, сестри, братя, родители, приятели, шефове и подчинени едновременно.
Всяка роля си има своите изисквания към нас. Във всяка роля ние се учим. Като приятели – да изслушваме, да подкрепяме, да сме честни и лоялни, но без да изневеряваме на себе си. Симбиозата родители – деца е много по-сложна. От една страна сме приятели с децата си, от друга – ние сме водещата страна, носим отговорност да тяхното израстване като личности, за ценностната ми система. Може да се каже, че ученето на нова роля е излизане от зоната ни комфорт. И това се случва естествено в живота ни. В началото ни е трудно, искаме дори да се откажем, но продължаваме и израстваме.
Може да гледаме на различните роли като на дрегери, които всеки път ни проверяват дали сме на прав път или сме кривнали от него. Може да не сме спали, защото детето е било болно, но на сутринта трябва да защитим важния проект в работата си. Може да сме супер изморени, но ако приятел се обади, че има нужда от помощ – тръгваме. Във всяка роля ние взимаме стотици различни решения всеки ден. Като родители, според възрастта и броя на децата ни, ние взимаме решения от това какво да ядат до това на какви курсове да ходят. Като съпрузи/съпруги ние взимаме решения свързани със семейството, като професионалисти, като приятели. Ако се опитаме да сметнем колко решения взимаме всеки ден, цифрата би била голяма.
Щом станем добри в дадена роля, влизаме в зоната си на комфорт. Уменията ни са стигнали такова ниво, че ни се струва, че вършим нещата без усилия, автоматично. Животът по естествен път ни вкарва и изкарва от зоната ни комфорт. И така, съвсем по естествен път намираме и баланса между това да сме в нея или извън нея.
